Правописни принципи
Основният правописен принцип, който се прилага в българския език е морфологичният - според него корените на думите, представките, наставките и окончанията се пишат еднакво във всички думи. Традиционният принцип също е застъпен - например в позиции, при които правилата за произношение позволяват използване на повече от една буква за описване на дадения звука („втори“ вместо фтори). Третият принцип е фонетичният. Според него, думите се пишат така, както се изговарят.
Запазването на традиционния правопис на думите играе със значително по-слаба роля в българския правопис отколкото при някои други езици (house вм. haus, bitch вм. bich и прочее например в английския), където заради запазване на стари форми на изписване на думата, отговарящи на по-стари нейни произношения, се получава разминаване в днешното изписване и произнасяне.
Всяка реч внася нюанси на произношението, които варират за различните говорители, общности и прочее, които нюанси обаче не се отразяват писмено. Например ако изразът „едва ли“ в речта може да се чуе или произнесе като „едвали“, то той изобщо не се пише слято. Тоест идеята за равенство между произношение и изписване е една доста обща и опростена визия, но в никакъв случай не е определяща за българския правопис във всяко едно отношение. Тоест писменият български език не е абсолютно зависим от перформативността в речта, която никога не може да бъде толкова нормирана, дори в книжовния език, както писаният текст.
Тези, които се предоверяват на горното правило, най-общо пишат неправилно думи като „сабрание“, „Авганистан“ и т.н., вместо „събрание“, „Афганистан“, които са коректните изписвания. Най-силно до подобни грешки се забелязват при латинско изписване на думите в чатове, есемеси, интернет и други интерактивни медии, или още „шльокавицата“, поради което може да се предположи, че причината е в немарливостта и смесването на всевъзможни варианти на означаване на звук и буква. За по-подробни описания за причините за подобни видове грешки и фонетичните принципи, които им подлежат, виж озвучаване на съгласни, редукция на неударените гласни в българския език.
Запазването на традиционния правопис на думите играе със значително по-слаба роля в българския правопис отколкото при някои други езици (house вм. haus, bitch вм. bich и прочее например в английския), където заради запазване на стари форми на изписване на думата, отговарящи на по-стари нейни произношения, се получава разминаване в днешното изписване и произнасяне.
Всяка реч внася нюанси на произношението, които варират за различните говорители, общности и прочее, които нюанси обаче не се отразяват писмено. Например ако изразът „едва ли“ в речта може да се чуе или произнесе като „едвали“, то той изобщо не се пише слято. Тоест идеята за равенство между произношение и изписване е една доста обща и опростена визия, но в никакъв случай не е определяща за българския правопис във всяко едно отношение. Тоест писменият български език не е абсолютно зависим от перформативността в речта, която никога не може да бъде толкова нормирана, дори в книжовния език, както писаният текст.
Тези, които се предоверяват на горното правило, най-общо пишат неправилно думи като „сабрание“, „Авганистан“ и т.н., вместо „събрание“, „Афганистан“, които са коректните изписвания. Най-силно до подобни грешки се забелязват при латинско изписване на думите в чатове, есемеси, интернет и други интерактивни медии, или още „шльокавицата“, поради което може да се предположи, че причината е в немарливостта и смесването на всевъзможни варианти на означаване на звук и буква. За по-подробни описания за причините за подобни видове грешки и фонетичните принципи, които им подлежат, виж озвучаване на съгласни, редукция на неударените гласни в българския език.